Не пиша често. Поне не без причина.
Тези дни нещо смазващо надвисва над ежедневието ми. Една война. Войната между живота и смъртта. Пряк свидетел съм на тази упостошителна война. От близо 2 седмици моята баба я води....  и губи. Единственият останал родител на моите. 
Всичко започва неочаквано, но се развива малко по малко и я изяжда. Инсулт вероятно (казват лекарите от днешната линейка). Липса на такъв (лекарят от предната) . Ноооо фактите са си факти. Отива си.
Но нека за момент да разгледаме две хипотези на този факт.
Медицинската ни разказва как сме една машинка в която всичко работи в синхрон. И тази машинка старее. Неусетно, но сигурно. И главните командващи са сърцето и мозъка. В нашият случай мозъкът се оказа проблемът. От два дни нещата се промениха драматично. Онзи ден спря от нищото да говори. Просто така. От вчера вече не се храни, нито пие вода. Всичко се изключва малко по малко. Център по център. Кората си била отишла, твърдеше екипът медици днес. И толкоз. Няма емоции вече, няма глас. Нищо. Празнота.
Линее. Измършавя съвсем. И без това мъничка на ръст, вече съвсем се изгуби. Вдлъбнати скули. Посинели пръсти. Нямало достатъчна сатурация. Очи... Ах тези очи. Пъстри принципно, но сякаш загубили вече живец. Полуотворени, вгледани празно в небето отвън, тъй като живеем на последен етаж. Блуждаят и гледат, без да виждат. Останаха рефлекси. Потръпване при допир. Вяло преглъщане. Отдръпване при опит за стискане на ръка. Тежко дишане..... тишина. Гробовна. 
Черупка. Само. Нищо повече. Няма я сръчната и бърза баба, наготвила гозби редовно когато се виждахме. Кората. Ах тази проклета кора. 
От религиозната гледна точка отива при Господ. Напуска земният си път и отива на по хубаво място. Дано. Искрено се надявам да е това. Иначе е жалко. Прост завършек.
Празна черупка, вече без душа. Чакаме я (така наричаме времето преди да почине човек). Утре може би. Най-вероятно във вторник. Без вода и храна колко да издържи. Както една свещ и тя догаря. Бавно, но сигурно. 
Колко неща не сме успели да си кажем? Те си отидоха. Безвъзвратно. Остана само черупка. Куха без съдържание.
Нека да си говорим. Да си разказваме историите от живота. Да се смеем. Да питаме за истории. От миналото. Как е било преди 5, 10, дори 70 години (тя е на 89). За младостта. За работа и за живота. Говорете. Важно е Нека в нас остане една любов, една искрена любов с която да изпълним вече празната черупка малко преди да свърши земният си път.
Нека се видим на едно по-добро място Бабо.



26.09.2021

Аз съм изправена пред същото... С родител. Във фазата със затрудненото гълтане и почти отказването на храна. Безпомощност и обездвижване. Боли. Много боли, защото 48 години близостта му е хранила стъпките ми и любовта му е безгранична...
Разбирам те напълно, но нека всеки е по реда си и деца да не изпреварват родителите си. Остава смисълът на пълноценния живот, в който душите са отдали себе си. Вчера ми беше тъжно и написах това


Животът е стих с предизвестена поанта.
С няколко ударения.
Образен по случайност.
Несравним.
Метафора на смисъла.
Понякога ненаписан.
Понякога непрочетен.
Но стих... Тих... Тих

....
Но сега в мен надделява онази благодарност, остава онази благодарност, която след утихване на болката, ще пише светли неща...
Бъди силен! Душите са спасени!